29.05.2017г. | 10:02ч.
В края на Възраждането се освободихме от робството, в края на прехода ще се освободим от тоталитарното мислене

Проф. д-р Пламен Митев от Историческия факултет на Софийския университет прави интересно сравнение между епохата на Българското Възраждане и годините на прехода след падането на комунизма. В Габрово професорът представи пред свои студенти стопанския възход на българското общество от ХІХ и началото на ХХ век. Този процес може да бъде разбран в Етнографски музей на открито „Етър”, който бъдещите историци посетиха и с чиито обекти се запознаха.
 
Проф. Митев, можем ли този просперитет, който е през Възраждането, да го отнесем към съвременността?

 
Да, епохата на Българското Възраждане би била много полезна за съвременните българи, за да знаят как се е осъществявал един преход преди двеста години и как подобен преход се осъществява днес. Защото наблюдаваме сходни процес – смяна на един модел държава, икономика, културен и църковен живот с друг. Много са паралелите, които могат да се направят между характера на Османската империя и едно тоталитарно общество. В областта на икономиката е силно изразена държавната собственост. В Османската империя собственик на всичко се явява султанът, в едно тоталитарно общество това е държавата, олицетворявана от партията-ръководител. В икономическата област онова, което се случва през Възраждането много напомня съвременността. От една страна имаме навлизане на модерна технология. Дали ще става въпрос за технологията на първите манифактурни и фабрични предприятия, както е през ХІХ век по българските земи или за днешните модерни технологии, отнасящи се до глобализацията - компютъризацията, модерните биотехнологии. От друга страна имаме един продължителен процес на стопанско развитие под сянката на непрекъснати законодателни промени. ХІХ век се характеризира в историята на Османската империя като епоха на промени, известни като епохата на Танзимата. През последните три десетилетия ние се намираме в един непрекъснат процес на промяна на законодателната рамка, в която се осъществява стопанската инициатива на българина. Виждаме как от една законодателна система, в която държавата играе основна роля на регулатор се преминава към създаване на възможности за свободна стопанска инициатива на отделните индивиди.
 
В края оня период ние се освобождаваме от Османско робство. В края на този от какво ще се освободим?
 
От тоталитарното мислене!
 
От тоталитарно мислене, което продължава 30 години!
 
За съжаление!
 
Отнасяте нещата към народопсихология, а ние сме свикнали да сочим, че политиците ни не стават, че политическата класа е отговорна за всичко.

 
Това също е част от народопсихологията. Оценките, които ние даваме на собствения си политически елит, според мен, в немалка степен се формират заради представите, които са вкоренени от най-ранна детска възраст у всеки българин. А и не виждам нищо лошо да обясняваме плюсовете и минусите с особеностите на българския характер.
 
Нека още малко останем в съвременността и в темата политиката. Защо политическата класа успява на базата на разделението? Може би не само у нас, но моите наблюдения са, че този процес е особено изразен тук. Имаше само един момент от българския преход, когато нямаше разделение, а бе направен опит за консолидация, за омиротворяване на взаимни отрицания, базирани на събития от миналото.
 
Визирате периода на управление на Симеон!
 
Вие го казахте, значи сте го разпознали! Да, визирам периода на управление на Негово Величество.
 

Точно този пример показва къде е проблема, когато говорим за качествата на българския елит. Симеон е представител на една социална част от политическия елит, която наистина има усещането за елит. Наистина има натрупан опит, генетично предаван елемент на познание. Това не може да се получи в рамките на 2, 5 или 10 години. Драмата на българския народ през последните 140 години се дължи на радикалните промени, които периодично се осъществяват и които водят до подмяна на елитите. Тъкмо някакъв елит е натрупал някакъв опит да управлява, той се заменя с нови лица, които нямат знания. За да ги натрупат, са необходими години. Не може един човек, дошъл от гората или от село без да има нужния административен и политически опит да поеме управлението на една държава.
 
Дали пък не се мислят всички за Стефанстамболовци, с уточнението, че той има вроден талант за политика, който успява да развие?
 
По отношение на вродения талант може да се спори. По-скоро натрупва някакъв житейски опит, който в годините след Освобождението го превръща в един истински политик. Стефан Стамболов не е най-добър пример за национален елит преди Освобождението. Той участва в две въстанически инициативи и в нито една не го виждаме на предната линия. Все намира начин да остане в резерв. По време на Априлското въстание стои в село Самоводене, където уж наблюдава събитията, за да не бъде арестуван. Но защо не постъпва като Левски, като Ботев или като тези в Батак и Перущица, на които им рязаха главите на дръвника?
 
Може би трябва да си прагматичен, за да успееш политически?
 
Да, но този прагматизъм не е най-ценното качество, което прави от един човек добър политик. Прагматизмът е важен, без него не може. Има много примери в историята как един политик е успешен, вземайки най-прагматичните решения. Ако прагматизъм е да оцелеем, ако прагматизъм е да забогатеем, ако е аз да бъда добре, а другите, както могат – аз не съм съгласен с такъв тип политически прагматизъм. За мен един успешен политик може да е прагматик, но трябва да има нужните знания, умения и опит. И най-важното – чувство за отговорност за делата, които върши, за примерите, които дава и за заветите, които оставя. В този смисъл, ако говорим за добър политик, отново ще стигнем до фигурата на Левски, защото той съчетава всички тези качества. Съдбата отреди той да не доживее до Освобождението.
 
И остави една голяма кауза.
 
Която и до ден днешен стои като неизпълним завет. Къде е демократската република, за която мечтаеше Левски? Къде е онази държава, в която всички ще бъдем равни пред закона? През всичките тези години след Освобождението не сме достигнали до реализацията на тази идея. За мен Симеон успя за краткото времето, през което управляваше да демонстрира тъкмо тези умения, които истинския политик трябва да притежава.
 
Осем години не е толкова кратко време. Четири години от мандата му на премиер и още четири в управленска коалиция.

 
На практика през втория период той беше съуправляващ. Дори през тези четири години след мандата му на премиер, България постигна това което си беше поставила като задача – влизане в ЕС. И това стана по един сравнително мирен начин. Четири плюс четири, наистина осем години, в които българското общество загърби разделението, загърби уличните конфликти на черно-бяло…и след това какво се случи? Връщане към старото. Правят го тези, които нямат нужния опит, нужните знания. Това е моето мнение. Не знам доколко споделяте подобни разсъждения!
 
Не съм от тези, които ще тръгнат да Ви опровергават. Споделям това мнение напълно и дори съм много съпричастен към него от много време. Да се върнем към фигурата на Левски! Вие заявихте, че гледате на него като реално съществувал човек, а не икона.
 
Да, за мен е така.
 
Сега го давате като пример за осъществена политическа фигура, която има кауза и се стреми да я реализира, работейки с хората и за хората.
 
Това е така, но едното не пречи на другото. Да се твърди, че Левски е един добър пример за това как трябва да действа един политик не означава, че се отричат възможностите той да реагира като жив човек. Когато представям пред моите студенти житейския път на Левски от Карлово през Къкрина до бесилото в София, аз винаги се опитвам да наблегна не на обикновените факти. Те могат да бъдат прочетени във всяка дебела книга и учебник. Наблягам на онези събития, които от една страна формират Левски като национален водач, но от друга страна го показват като обикновен, жив и реално съществувал човек. Едва ли има българин, който не е слушал за скромността на Левски. И тя често се доказва с извадки от неговото тефтерче.  Обикновено се цитират онези пасажи, в които той си купил няколко маслинки и отчита колко пари е дал за тях. И излиза едва ли не, че през цялото време, през което е митарствал из българските земи, едва ли не се е хранел само с хляб и маслинки. Но на другите страници на тефтерчето ще открием много повече записи за това как е давал пари, за да си ушие дрехи, да си купи кон, да намери подходящи обувки, да почерпи с кафе събеседник или да даде пари на вдовица, която го е приютила да пренощува при нея. Виждаме в тефтера истински, жив човек, а не тази аскетична личност, която си представяме, отдадена изцяло на борбата. Много силен пример за мен е разказа на участниците в Общото събрание на Българския революционен централен комитет от пролетта на 1872 година, не знам дали сте попадали на такива спомени, но те се засичат от няколко души едновременно. Трудно можем да се съмняваме с тях. В последния ден от Събранието Димитър Ценович предоставя средства, с които участниците си спретват малък банкет в един от хотелите в Букурещ, където има казино. Нищо по нормално от това да си представим тези млади мъже, които са отдали живота си на националната кауза, тръгват да се разделят и може никога повече да не се видят, да се съберат и да се отдадат на малко веселба. Любопитното в този разказ е, че на съседната маса от друга компания е поканена музикална група, която започва да изпълнява модерните по това време валсове. Българите възмутени от тази музика решават, че могат да запеят своите песни. Пръв, който решава да запее е Левски и другите го последват. Ето един епизод, който на пръв поглед може да изглежда злободневен. И днес имаме този проблем с чалгата или кой каква музика слуша. Виждаме, че тези млади мъже, които са решили да дадат живота с в името на България, по нищо не се различават от днешните. Всеки със своите интереси и човешки пристрастия. Важното какво правиш и защо го правиш. 
 
На Вашите студенти казвате ли, че могат да станат носителите на тази положителна промяна, на стопанския, материален просперитет, но най-вече на духовното израстване на народа?

 
Лично аз се опитвам да го правя. И всяка моя лекция завършва с подобен тип обобщение. Тезата ми е, че в техните ръце е не само знанието за нашето минало, но и това как знанието може да промени днешния и утрешния ден на България. Студентите по история в Софийския университет са давали пример как могат да се защитават нашите национални интереси. Само да си спомним, че от там са тръгнали големите стачки. Оставям настрана политическите цели, всеки има право на своите убеждения. Тъкмо студентите по история, вероятно заради знанието, което получават, са сред първите, които се включват в обществени прояви, чиято цел е да разрешат парливи проблеми от нашето ежедневие. 
ТИХОМИР ЦЪРОВ
Автор: ТИХОМИР ЦЪРОВ

Брой публикации: 125 аудио, 31 видео, 252 новини

Виж всички публикации на автора »

Слушай още

 
Култура ON-AIR се финансира от програма Култура на Община Габрово.
Проектът се реализира от фондация Граждански форум.