20.11.2014г. | 12:43ч.
ДА СЕ РАДВАШ НА ТОВА, КОЕТО ИМАШ, ДОКАТО РАБОТИШ ЗА ТОВА, КОЕТО ИСКАШ, Е ВЕРЕН ПЪТ КЪМ ЩАСТИЕТО

Един грънчар умело извайва съдове от глина и моделира собствения си живот, като открива добрите истини за себе си. 


Историята е разказана увлекателно от Валерия Андреева в книгата "Грънчарят", сборник от три части - всяка изградена от взаимно допълващи се детайли, които извайват мелодията и ритъма на самия живот.
В първата част повествованието се води от автора и разказва за грънчаря – за ръцете му, които обичат глината, за диалога с глината, за пиетета към слънцето, за тримесечното пътуване на грънчаря, за картините, които започва да рисува, за част от хората, които среща.

Във втората част грънчарят говори от свое име:  
„Казват ми – „грънчарят”. Почти забравих името си. Свикнах да бъда „грънчарят”…
Започнах да записвам отделни мисли по време на тримесечното си пътуване в пределите на моята страна и извън нея….
Хрумването да записвам ми допадна. Откроих такива мисли, които могат да водят напред, да бъдат светлина в мрачен ден, да връщат усмивката на лицето, да осмислят случващото се.” 

Третата част съдържа девет писма от и до грънчаря, които допълват пъзела от неговата същност. 
Съдържанието на цялата книга гравитира около въпросите кое прави живота смислен и човека щастлив, а един от отговорите на Грънчаря е неоспоримо точен:

„Да се радваш на това, което имаш, докато работиш за това, което искаш, е верен път към щастието.“

Срещата с Валерия Андреева ще се състои в залата за срещи в Регионална библиотека "Априлов-Палаузов" в Габрово на 25 ноември от 17:00 часа. 
 
Откъс от книгата „Грънчарят”
 
Изгревите бяха важна част от живота му.
Той, грънчарят, възприемаше всяка нова зора като чертичка от отредените му дни, която щедър кръчмар продължаваше да отбелязва на своята кръчмарска дъска. Чертички за отпиваните дни и мигновенията в тях. Приемаше, че е дар. Но можеше и да е вересия.
Ето и днешният изгрев. Земята бавно се пробужда. Първото зарево леко обагря небето, а после властно и тържествено го превзема. Царствено или божествено – неслучайно така наричат величавото и впечатляващо начало на още един ден, на още едно чудо.
Може би в преклонението на младия грънчар пред слънцето и сутрешната му поява на небосклона имаше навеи от езическите религии. От гръцкия Хелиос, от римския Сол, от тракийския Залмоксис или от някой друг бог. Не беше се замислял. Но знаеше, че преклонението му е безспорно. Никой не го е насаждал или провокирал у него. Той просто го носеше в себе си. То пулсираше в кръвта му, бе тихо стаено в най-отдалечените пластове на мислите му, потрепваше нежно в душата му и го изпълваше с радост и възторг. Това бяха негови усещания и мисли, към които ту той вървеше, ту те идваха към него.
 
И пиететът към слънцето, и професията на грънчар сега, в нашите дни, през най-новия наш век, не е съвсем сигурно как точно звучат, но те си бяха категоричен факт, с който грънчарят се чувстваше съвсем комфортно. Като кажем „ най-нов наш век”, май се налага подсещането, че и той полека-лека започва да остарява. Сякаш оня ден посрещахме 2000-ната година. Бързо се заредиха 2001…, 2005…, 2007…, 2010…, 2012, 2013, навлязохме и в 2014-та. През това време няколко пъти ставаше дума за Апокалипсис, за свършек на света.
Хубаво е, че продължава да го има света ни. Но е ясно, че той е невероятна смесица от добро и лошо, от мрак и светлина, от успехи и катастрофи. И не е единствено към днешна дата. Коктейлът от противоположности се вихри откакто свят светува. Все едно сме орисани да познаем тук на земята пълната гама от най-ужасно и най-прекрасно, за да сме съвсем наясно за същината и на ада, и на рая.
 
Никога, в никой момент, за него глината не е бивала само материал, а нещо живо и на свой ред покоряващо го. В извайването на съда, освен ръцете, участваше и душата – с всички нейни трепети, вълнения и устреми. Влагаше страст и любов в това, което правеше и глината не беше просто работа, а нещо, чрез което грънчарят живее и осъществява себе си.
Жените казваха, че е добър любовник, че ги кара да се чувстват желани и обичани, дори обожествявани. Той сам разбираше, че в отношението му към жените имаше частица от увличащата страст при досега и извайването с глината. И обратното.
 
Грънчарското колело се въртеше ту бързо, ту бавно. Топката глина се превръщаше в изящен съд, облъхнат от цялата същност на грънчаря.
 
Ръцете му обичаха глината.
И глината обичаше ръцете му – изцяло покорна в тях.
Като в увличащ митичен танц всяка частица пулсираше с ритъма на космическо съвършенство, в който основният такт е пулсът на земята и на човешкото сърце, биещи в абсолютен синхрон. Да, щастливо покорна беше глината в ръцете му.
Когато за първи път влезе в грънчарница и омагьосан от въртящото се грънчарско колело се вгледа в чудото на създаването, не вярваше, че ако някога опита и той да прави това, ще може да се справи. Мислеше си, че ще му липсват умение и сръчност. Но той успя по силата на свое вътрешно усещане, което го водеше – сякаш с глината още в началото подеха техен си диалог.

 

Последно видео

Последно аудио

ТИХОМИР ЦЪРОВ
Автор: ТИХОМИР ЦЪРОВ

Брой публикации: 214 аудио, 60 видео, 322 новини

Виж всички публикации на автора »

Прочети още

 
Култура ON-AIR се финансира от програма Култура на Община Габрово.
Проектът се реализира от фондация Граждански форум.