03.10.2017г. | 08:03ч.
ПРОИЗВОДСТВОТО НА ОБУЩА В ГАБРОВО В СРЕДАТА НА ХХ ВЕК Е 200 000 ЧИФТА

„Регламентиран чрез закон и реализиран на основание на създадените местни правилници, процесът за подготовка и производство на майстори в края на ХVIII  и през ХIХ век, съдейства за укрепване и разширяване на еснафските организации, осигурява икономическата стабилност на държавата”, оцени пред Дарик уредникът в Регионален исторически музей-Габрово Даниела Цонева.


Тя разказа, че самото провъзгласяване на самостоятелен майстор се нарича „тестир” – позволение, което се извършва тържествено.

„В Габрово, както и в други райони с чисто българско население, церемонията се състои в това новопроизведените майстори да целунат ръка на по-старите, след което има скромна гощавка”.

Признаването на калфата за майстор преминава през два етапа – от малката лонджа без изпит, акт, който е става в дюкяна или къщата на устабашията (първомайстора) на еснафа. И вторият етап – е самото обявяване, което се извършва със съгласието на общото събрание на майсторите при определени условия – обдаряване на старейшините, изработване на майсторско изделие или поръчка под наблюдението на майсторите.

По думите на Даниела Цонева, голямата лонджа - Общото годишно събрание, е свиквано на 3-4 години веднъж и само то има право да прогласява майстори. И това не може да става, ако кандидатът не навърши 20-годишна възраст и ако не внесе в еснафската каса майсторско право от 24 до 300 гроша, наричано в Габрово „кюше” или „кюше параса”.

Важна роля на майстора е да създаде среда, в която да се развиват професионално чираци и калфи.

„Майсторът, при който ученикът-калфа учи занаята и чиракува и при който се въздига до степента „калфа”, издава писмено удостоверение като диплома, в което изрично се удостоверяват: „зрелостта на ученика-калфа в знанията по занаята, честността и смиреността, интелигентността, изкуството и майсторския пояс, с който калфата-чирак е удостоен официално да носи през кръста”, разказва още Даниела Цонева.

Историкът уточнява, че към края на ХVIII и началото на ХIХ век успоредно с нарастване броя на населението и на промишлените центрове и относителното нормализиране на стопанския живот, числото на българските занаятчии расте ежегодно, а една след друга никнат и еснафските организации.

Даниела Цонева цитира акад. Николай Тодоров, който казва, че еснафското сдружение е „най-всеобхватната стопанска и обществена организация” в османската феодална система, в която се свързват „хора с един и същи поминък, близки по материално положение и интереси”.

В началото на ХIХ век някои габровски занаятчии са вече организирани в еснаф. Както и в други селища на империята, така и в Габрово, организациите на еснафите се утвърждават наскоро след султанския ферман-заповед от 1772 г. на султан Мустафа III. Разпратен  като окръжно до всички  централни  градове и пунктове на казите (окръзите) в цялата османска империя, този ферман утвърждава законодателно еснафа за държавна институция и определя основните направления в  развитието му.

С него се регламентирал и начина за производство на майстори, с което според Иван Хаджийски се цели „да се запази колкото може по-дълго и по-добре това ценно за турската империя производително съсловие, което обличаше и хранеше народ и войска”.

В четири основни принципа се урежда положението на учениците-чираци в занаятчийските работилници, техните права и задължения, както и  условията, при които те могат да стигнат до званието майстор:

„Ученикът-чирак при един майстор на кой и да е занаят е длъжен преди всичко да се научи и привикне на покорност, смиреност, добродушност, уважение, мъдрост и на добро неукоризнено поведение; без тия добродетели и качества чиракът-ученик не може да се възвиши до степен „майстор”, не може на своя самостоятелна глава да отвори дюкян за работилница”.
Текстът във фермана  определя  реда и начина, по които и един чирак-ученик може да бъде провъзгласен за калфа:

„Чиракът-ученик, след като владее и притежава горните добродетели и духовни  качества и след като респективният му майстор съгледа и прецени в него пълна зрелост и умение, че може да управлява самостоятелно и безпогрешно занаята, в който той се е посветил и работил, провъзгласява се от майстора за „калфа” и се именува в заведението на майстора  „калфата”.

Във фермана е описан детайлно и самият ритуал на издигането на един чирак в калфа. В присъствието на няколко стари калфи и майстори „респективният му майстор […] официално препасва през кръста (половината) на ученика-калфа особен майсторски пояс, който има реси по краищата за отличие от другите чираци”. За да бъде един калфа удостоен официално от управлението на еснафа със званието майстор, той също трябва  да отговаря на определени условия и да притежава определени качества.

„Майсторът, при който ученикът-калфа е учил занаята и е чиракувал, при който е успял (чиракът) да се въздигне до степента „калфа”, издава писмено удостоверение като диплома, в което изрично  се удостоверява: зрелостта на ученика-калфа в знанията по занаята, честността и смиреността, интелигентността, изкуството и майсторския пояс, с който калфата-чирак е бил удостоен официално да носи през кръста”.

Управлението на еснафа въз основа на майсторското удостоверение издава на чирака-калфа официална еснафска диплома, подписана от кехаята (пазач, надзирател) на еснафа и подпечатана с официален печат на управлението на главното еснафство в селището. След тази задължителна процедура ученикът-калфа, снабден  вече с диплом от еснафството е „свободен и може самостоятелно на своя глава да отвори нов майсторски дюкян, да поставя в дюкяна си или в заведението си (керханата) тезгях и инструменти за работене, да се запише в общия еснафски главен тефтер за майстори и да се числи равен с другите майстори”.

След въвеждането на фермана производството на нови майстори се извършва не само по обичай и традиции, но и въз основа на писмени закони и правилници – устави, съгласителни и др., които се приемат от еснафските организации по места. За такъв стар писмен паметник – Съгласително на габровските гайтанджии от 1835 г.,  споменава габровецът Петър Тишков, изследовател на занаятчийството в България до Освобождението.

РИМ – Габрово съхранява  тефтер на папукчийския (чехларския) еснаф в Габрово от 1850 г., в който е записано съгласително писмо с дата 23 април 1858 г. В него се отбелязва, че всички представители на еснафа се подписват в уверение на това, че ще се спазват новите закони за провъзгласяването на „майстори нови” и за представянето на калфи и чираци, като са посочени и определени условия на изборност. Обущарството, наричано от габровци „чехларство”, е един от най-добрите и организирани в еснаф занаяти. Напредъкът му е обусловен от ранното съществуване на кожарството в Габрово. По данни на историографа д-р Петър Цончев средното годишно производство на еминии (обуща) в Габрово през 1855 -1875 г. е не по-малко от 200 000 чифта. Тъй като за нуждите на населението в Габровско се използват между 30 000 и 40 000 чифта, габровските производители предлагат редовно на Узунджовския и Ески Джумайския панаири значителни количества от тази стока. Продажбата на еминии е извършвана на едро и в брой. През 60-те години на ХIХ век средната цена на едно тесте, включващо по два чифта от пет големини, е 150 гроша. Голям консуматор на тази стока е турското население в областите Герлово и Тозлука.


Според посоченият тефтер за времето от 1843 до 1875 г.  в Габрово са произведени 268 майстори–чехлари. Конкретно свидетелство за избора на чираци, калфи и майстори са данни от 1867 г., извлечени от тефтера. На 2 февруари са вписани имената на 8 чираци, 27 калфи и 28 майстори. За чираци в Габрово се приемат момчета над 10-годишна възраст, като за изучаване на табашкия занаят те трябва да не са по-млади от 16-18 години.

Усвоил някои тънкости на занаята, на които неговият майстор можел да го научи в продължение на три години, на годишния традиционен празник на еснафа - Деня на Св. Спиридон, чиракът е произвеждан  в калфа. В тефтера на чехларите от 1850 г. са вписани поименно по години калфите, които отделни майстори от еснафа представят за определен срок, с посочена и сумата на заплатата, която ще получава всеки от тях.

„14 май 1884 г., Пенчо Кънювъ приставя за 6 месеца Петка Колювъ – 75 гроша; Досю Василювъ приставя за 6 м. Илия Димовъ за 550 гроша, за 1 година Иванъ Кольовъ за 280 гроша”.

На калфата възлагат по-тънка и сериозна работа, често пъти той дори замества майстора в работилницата, докато се занимава с еснафски дела. Заплатата му се увеличава в зависимост от прослужените години – от 150-180 гроша през втората година, до 400-500 гроша през третата и четвъртата. Бъдещият майстор изучава не само тънкостите на производството, но и административните работи; свиква да се разпорежда с чираци, да посреща клиенти, запознава се с обществената дейност на еснафската организация, с нейната икономическа сила. При тази втора степен на еснафското обучение се разграничават две нива в зависимост от подготовката – калфа и баш калфа. Именно баш калфата играел ролята на заместник на своя майстор.

„Без всичките майстори, нови майстори не се провъзгласяват”, „Калфа без лонджа - събранието на еснафа, и без подписано позволение - „изин”, не бива да се представя”, „Калфа, който не стои година – заплата не му се дава” – това са записаните условия, на които трябва да се подчинява еснафското обучение.

Тези, вписани в тефтера от 1850 г., изисквания са скрепени с подписите на 89 папукчии като срещу всеки е написано „уверявам за горното”.

От голямо значение, не само във вътрешните чисто еснафски работи, но и във външни народни действия, са печатите на еснафските организации.

В РИМ–Габрово се съхранява и печат на чехларския еснаф. Изработен е от бронз  и върху печатната му площ са изобразени орел с разперени криле, под него годината „1847“, а наоколо текст „Печатъ чiхле: за малт: игол:“.

ТЕФТЕР НА ЧЕХЛАРСКИЯ ЕСНАФ 

Последно видео

Последно аудио

Прочети още

 
Култура ON-AIR се финансира от програма Култура на Община Габрово.
Проектът се реализира от фондация Граждански форум.