23.08.2017г. | 16:43ч.
РОСИЦА БИНЕВА ПРИЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ДА ИЗВЪРВИ ПЪТЯ КЪМ ЕДНО ЗАБРАВЕНО МИНАЛО


Росица Бинева, уредник „Занаяти” в Етнографски музей на открито „Етър”, прие предизвикателството да извърви пътя към едно забравено минало. На много места следите му още личат. На други - миналото е запазено под сантиметри от прах, на трети се е преляло в съвременност. 

Преди да тръгнем с Росица Бинева по пътя на шарлана, нека направим експеримент и да попитаме случайно срещнати хора „Какво е това шарлан?”. Повечето се затрудняват. Уж звучи позната тази дума, но какво ли означава? Има такива, които отговарят бързо, но с въпрос – „Не беше ли подправка?”, и след това се сещат, че си мислят за шафран. Пътуването на Росица Бинева ще даде възможност дори на познавачите да научат още интересни факти за шарлана и неговото производство.
 
Шарланът е нерафинирано растително масло. Думата шарлан е персийска и означава масло от сусам. У нас е възприета от турския и с нея са назовавани всички растителни масла.
 
В Габровско шарлан се произвежда от орехови ядки, при обработката на които в миналото се добива масло за готвене, за осветление и за други битови нужди. Работилниците за производството на шарлан се наричат шарланджийски. В Етнографски музей на открито „Етър” има статична работилница, представяща производството му.

 
„В момента в работилницата има четири зони, където са изложени съоръжения, свързани с четирите етапа на производство на шарлан. Печене, мелене, варене и пресоване. В градски условия тази работилница е била и дюкян за продаване”, уточнява Росица Бинева.
.
 
В миналото основните маслодайни култури, до навлизането на слънчогледа след 1918 г., са орех, сусам и лен, като отглеждането им е разпределено по региони, най-вече на юг от Стара планина.
 
Ореховият шарлан се произвежда основно в Казанлъшко, Старозагорско, Карловско и Пазарджишко.
 
Сусамов шарлан - в Хасковско, Пловдивско, Харманлийско, Ямболско и др.
 
Шарлан от лен се добива в ограничени райони на Южна България 
 
Продължители на традицията в обработката на маслодайни растения, днес се намират в Хасковско и Ивайловграско, но там обработват сусам до добиването на тахан или както го наричат местните – тахън. Получаването на тахан е междинен процес при производството на шарлан, който включва: измиване на сусама, печене и мелене.
 
Важната част от експедицията на Росица Бинева започва именно от Хасково, където  на 14 август 2017 година, експерти от отдел „Етнография” в Регионалния исторически музей я очакват.
 
Представят й експозицията за производство на масло от сусам и архивни материали от проучванията на дългогодишния директор на музея – доц. Георги Граматиков.
 
„Съдействието, което ни оказват колегите Маргарита Цветанова и Розалина Гогова е поредния пример за доброто дългогодишно партньорство между двете институции”, споделя след срещата Росица Бинева.
 
Самият доц. Граматиков се включва в експедицията още на следващия ден – 15 август и чува разказа на Росица Бинева за резултатите от посещението на една Таханджийница в Ивайловград.
 
Срещата е осъществена предната вечер, при пристигането на Росица Бинева. Съоръженията за производството на сусамов тахан са запазени в техния автентичен вид. Димо Каракехайов - едно момче на възраст под 30 години, посреща Росица Бинева и след като разбира, че идеята е в ЕМО „Етър” да се възстанови работилница, която в миналото има сходно производство, с готовност разказва за използваната при тях технология.

 
Бизнесът е семеен. Сусамът използван за производството е жълт. Сортът е местен и не се третира с нищо. Суровината е чиста, продуктът – също.
 
Росица Бинева пояснява, че сходното производство на масло от орехи и сусам замира, тъй като започва да се използва слънчоглед. От него добиваното количество е много по-голямо. Но оцелява производството на тахан от сусам. За положителния ефект от консумацията на тахан може да се говори много и в Южна България хората са наясно.
 
Доц. Георги Граматиков има къща в едно от селата, близо до Ивайловград. В региона го познават още от проучвателните му обиколки през 80-те години на ХХ век, когато той подготвя дисертация, посветена на традиционното производство на хранителни растителни масла в българските земи
 
В село Пелевун, на християнския празник Голяма Богородица, едно семейство очаква Бинева и Граматиков. Мая Петкова и Георги Иванов са млади хора, които се връщат от Испания и възстановяват производството на тахан. И тук се използват техники и машини от миналото. Отново суровината е жълт сусам, таханът и маслото – чисти. Ето на такива продукти прилича да стои етикет „био”. Мая и Георги са ангажирани с обработката на близо 1000 декара земя.

 
Пелевун не е неизвестно село. По време на Руско-турската Освободителна война Капитан Петко войвода води битка с поробителите, като се укрепва в местната църква. Следите от изстрелите още могат да се видят по фасадата на храма. Битката е пресъздадена и в хитовия български сериал, посветен на войводата.
 
Днес в Пелевун живеят стотина души и разказват за децата и внуците си, които са в чужбина. Табелата, която указва кое е населеното място и надписите по различни информационни материали, според местните хора, са сгрешени. Там Пелевун присъства като Плевун. Хората дори споделят, че преди са му казвали Пелеон. Звученето е гръцко, тук са живели гърци, които напускат при големите размествания на населения през междусъюзническата война. На тяхно място се заселват тракийски българи.
 
Техни наследници са Мая Петкова и Георги Иванов, които днес са собственици на Таханджийницата в село Пелевун. Не я наследяват, купуват я. И откриват стар документ – от началото на 30-те години на ХХ век, с който тогавашния собственик предизвиква клиентите си. Той обещава да даде награда от 50 000 лева, ако някой открие какъвто и да било примес в неговата продукция. Не се притеснява да се измерва с прочутите таханджийници в целия регион. Назовава ги поименно, но без да изтъква техните слабости, а набляга на своите предимства. Интересна философия, представена в една голяма рекламна табела - конкуренцията ми е силна, но аз съм по-добър. Мая харесва тази табела, изписана с характерните за 30-те години шрифт и стил.
 


Росица Бинева и доц. Граматиков напускат Пелевун, документирали разказа на тамошните производители как се добива тахан, като се запазват съоръженията и технологията от миналото.
 
Пътят на двамата изследователи продължава към едно село, което изненадва с архитектурата си. Къщите в Мандрица са изцяло от керпич. Високи сгради, някои от които с красива архитектура, те все пак оставят малко тягостно впечатление. Горните им етажи в миналото са предназначени за отглеждане на буби. Преди десетилетия бубарството тук е основен поминък. От керпич са дори външните тоалетни в дворовете. В селото живее албанска общност.


В Мандрица доц. Граматиков показа частично запазена работилница за производство на масло, наричана яхна или яхана.


Под сантиметрите прах се крият всички необходими за производството съоръжения. Сегашният собственик никога не ги е ползвал. Преди да се пенсионира е ветеринарен лекар, а работилницата е на дядо му и баща му.


Тук Росица Бинева успява да направи ценна откупка за Етнографски музей на открито „Етър”. Ако не си познавач, трудно ще я оцениш по достойнство този почти вековен инструмент . Нарича се гюрберия - подобно на мотика метално гребло с дървена дръжка. Използва се за разстилане на жаравата в голямата пещ.

 
Оглеждайки оригиналните технически съоръжения – мелничните камъни, преса с подпресен камък, с които се обработва сусама, Росица Бинева открива интересни елементи, които могат да помогнат за точното представяне на производствения процес в ЕМО „Етър”.
 

Собственикът е малко учуден от интереса на научните работници към едно място, в което очевидно от десетилетия не е стъпвал човешки крак. Вероятно това е причината всичко там да бъде запазено в своя оригинален вид.
 
Последната спирка от обиколката е град Казанлък, където Росица Бинева се среща с Момчил Маринов, директор на Исторически музей „Искра”, който показва оригинална работилница за производство на шарлан от орехи в миналото.
 
Строена през първата половина на XIX век, тя е собственост на Иван Йонков. Реставрирана е през 1978 г. и в нея е уредена експозиция на Исторически музей „Искра". Днес този обект не е отворен за посещение.
 
„Как се вади” шарлан е проект на ЕМО „Етър”, одобрен от Министерство на културата по проектна сесия „За частично финансиране на проекти от областта на музейното дело и изобразителните изкуства”. Целта е да се преустрои и подобри експозиционния разказ в статичната шарладжийска работилница, разположена в Занаятчийската чаршия на ЕМО „Етър”.

 
При подготовката на проекта, Росица Бинева извърша подробно документално изследване със съдействието на музеи и институции в страна, както и теренно проучване в населени места от Южна България, където все още има съхранена информация и артефакти, свързани с производство на шарлан.

Последно видео

Последно аудио

Прочети още

 
Култура ON-AIR се финансира от програма Култура на Община Габрово.
Проектът се реализира от фондация Граждански форум.