18.08.2016г. | 08:26ч.
УБИЙСТВА В МАЛКИЯ ГРАД

Пепа Витанова е една от най-успелите габровски журналисти. От вестник „100 вести“ пишат, че през годините са изгубили връзката с нея, която сега се възстановява чрез този материал, публикуван в reduta.bg. Предлагаме част от него.

 Фотография: Радослав Първанов 

Само в малките градчета има улици с толкова слънчеви и нежни имена: „Радост”, „Веселие”, „Мека ливада”. И трите водят към булеварда с патриотичното име „Трети март”, около който в миналото бяха разположени едни от най-големите габровски заводи. Днес там виси поредната табела: „Продава се (дава се под наем) фабрична сграда 2700 кв.м. заедно с дворно място 5000 кв.м.”

Сградата е един от текстилните цехове на габровския фабрикант Димитър Пенчев, строена през 1936 г. По времето на социализма става част от производствения комплекс на завода за трикотаж „Буря”. След 10 ноември, когато заводите на „Българския Манчестър” един след друг са доведени до фалит и производствените им активи са разграбени, „Буря” е от малкото фабрики, които продължават да произвеждат трикотажни изделия, при това с много добър пласмент на чуждите пазари. Шият и за легендарните фирми „Квеле” и „Некерман”.

Преди месец Александър Александров - собственикът на „Буря” АД, която е част от холдинга му „Корпорация Развитие”, е обявил решението да преустанови текстилния си бизнес от края на август. Точните причини за това не са известни.

В навечерието на 10 ноември 1989 г. населението на Габрово надхвърля 100 хил. жители. Днес са останали около 30 хил. Децата на промените (20-30-годишните) са се изнесли в Германия, Англия, Америка. Жените са се разпръснали да гледат баби по света. Икономиката на Габрово се крепи на еврата и доларите, изпращани от гурбетчийките. В кварталите се виждат предимно мъже и възрастни жени.

Повечето от хората над 70 са с увреден слух - „подарък" от тракането на становете и писъка на бормашините през трудовия им път. Мъжете основно стоят в кръчмите. Играят шах - това е техният начин да не изгубят разсъдъка си. Когато нямат партньор, играят сами срещу себе си. Като затворникът от новелата на Стефан Цвайг. Отвикнали са да се трудят. Ако ги накараш да свършат нещо срещу заплащане по договорка, ще те погледнат подозрително, обидено дори. Озлобено почти.

И се сещам за един съвременен американски пътешественик, който в едно интервю разказа как като пътувал из България, срещал навсякъде здрави и прави хора, които се оплаквали от липса на пари. За да не ги обиди, давайки им някой лев от състрадание, направил, каквото правели с него, когато бил малък и молел за пари - карал ги да свършат нещо полезно и да им плати. Да измият колата му, да напомпат гумите на велосипеда. Да се почувстват хора, които честно са си изработили парите. А нашенци го поглеждали обидено, толкова обидено, както биха го погледнали в родината му, ако там им подхвърли няколко банкноти от жалост. „Интересно - разсъждаваше американецът. В Америка хората търсят работа. Тук търсят подаяние."   

Преди промените в Габрово почти нямаше роми. Днес са като във всеки друг наш град - обикалят кофите и центровете за кръводаряване. Венци е един от тях. Живее в къща на хвърлей от „Веселие" и два хвърлея от „Буря" АД и прехранва родата чрез даване на кръв. Миналата седмица е дал една банка, тази го пазарят за още две. Сестра му щастливо кръжи около него, докато уговарят сделката. Кръв за пари. Пари срещу кръв. Венци е слабичък, крехък. Блед, много по-блед от миналото лято. „Ще успееш ли да се възстановиш?", питам го. „Ще се оправя", отговаря. „А шоколадчетата ще са за нас", весело подскачат племенничките му, знаят че на кръводарителите дават шоколади.

Последно видео

Последно аудио

Прочети още

 
Култура ON-AIR се финансира от програма Култура на Община Габрово.
Проектът се реализира от фондация Граждански форум.