КОФАТА И ПАРЦАЛА
Цвета, дето е кръстена на всичкото цвете в гората и по полето, е висшистка. Деца учи. Учи ги на хубаво, на добро, на красиво, показва им цветовете, боите и шарките – с една дума, даскалица е. По рисуване.
Професия, дето се вика, изконна. Нали сме го учили това за изконния вкус на българката, за изконното й чувство за красота, за изконната й любов към децата и към семейството, за изконната й привързаност към традициите.
И Цвета, иска не иска, ги учи. Децата. Те не искат, тя се натиска. Изконна една такава. Колежките й викат Кети, прислужничката – Цецка, а учениците – Цветната. Всеки с мнение, всеки с творческо отношение.
А Цвета го знае. Знае, че никой не ще да става художник и че вечер край огнището се приказва само за мениджмънт и за банково дело. Знае за оня баща, дето рекъл на сина си да нарисува два вълка. “Я – рекъл, - сине, да вземеш да нарисуваш два вълка. Ама по-едри. Единият – рекъл – да изяде тебе, а другият мене, дето си парите потроших да те уча за художник.”
Така заспива Цвета, така се буди. Душата й пълна с шарено, а покрай нея – мръсно и грозно. Добре че го има Стиви. Стоимен, дето е кръстен на сто имена и от сто кладенци вода носи, та белким й угоди. Носи немски бои от Сърбия, китайски четки от Румъния, и албуми на френски импресионисти от Русия, щото тука или няма или е скъпо.
За Цвета, става дума. Да не би на него да не му се иска да излязат така, като мома и ергенин, да се пуснат полека по ларгото, да усетят как ги гледат и ги одумват, и да им стане хубаво – по-добре на хората в устата, отколкото в краката – и тя да не му приказва все за това, че завижда на чистачките в банката.
Той да запали цигара, тя да каже: “Стига си пушил, де!”, а той да отвърне като ергенин на мома: “Що не си гледаш работата!” и така, както си седят някъде, изобщо да не става дума, че от кофата и парцала в банката по-хубаво няма, че няма смисъл от деца и учителки, и че утре е пак понеделник.
Защото ще вземе да му писне на Стоимен и да рече с цяло гърло: “Аббе, що не взема...”
Култура ON-AIR представя постановката "Татул" на Драматичен театър "Рачо Стоянов", играна пред публика през 2008 година
Професия, дето се вика, изконна. Нали сме го учили това за изконния вкус на българката, за изконното й чувство за красота, за изконната й любов към децата и към семейството, за изконната й привързаност към традициите.
И Цвета, иска не иска, ги учи. Децата. Те не искат, тя се натиска. Изконна една такава. Колежките й викат Кети, прислужничката – Цецка, а учениците – Цветната. Всеки с мнение, всеки с творческо отношение.
А Цвета го знае. Знае, че никой не ще да става художник и че вечер край огнището се приказва само за мениджмънт и за банково дело. Знае за оня баща, дето рекъл на сина си да нарисува два вълка. “Я – рекъл, - сине, да вземеш да нарисуваш два вълка. Ама по-едри. Единият – рекъл – да изяде тебе, а другият мене, дето си парите потроших да те уча за художник.”
Така заспива Цвета, така се буди. Душата й пълна с шарено, а покрай нея – мръсно и грозно. Добре че го има Стиви. Стоимен, дето е кръстен на сто имена и от сто кладенци вода носи, та белким й угоди. Носи немски бои от Сърбия, китайски четки от Румъния, и албуми на френски импресионисти от Русия, щото тука или няма или е скъпо.
За Цвета, става дума. Да не би на него да не му се иска да излязат така, като мома и ергенин, да се пуснат полека по ларгото, да усетят как ги гледат и ги одумват, и да им стане хубаво – по-добре на хората в устата, отколкото в краката – и тя да не му приказва все за това, че завижда на чистачките в банката.
Той да запали цигара, тя да каже: “Стига си пушил, де!”, а той да отвърне като ергенин на мома: “Що не си гледаш работата!” и така, както си седят някъде, изобщо да не става дума, че от кофата и парцала в банката по-хубаво няма, че няма смисъл от деца и учителки, и че утре е пак понеделник.
Защото ще вземе да му писне на Стоимен и да рече с цяло гърло: “Аббе, що не взема...”
Култура ON-AIR представя постановката "Татул" на Драматичен театър "Рачо Стоянов", играна пред публика през 2008 година
Слушай още
25.01
